В публичното пространство днес активно се изявяват различни журналисти, социолози и политолози, които втълпяват на българина, че национализмът е нещо лошо, нещо, което е свързано с омраза и агресия, нещо, което е демодирано и ни превръща в тъмни балкански субекти. Интересното в случая е, че подобни тези се застъпват от хора, които уж споделят различни политически ценности: от кървавочервената Велислава Дърева до "сините" шамани Евгений Дайнов и Огнян Минчев. Дърева и подобните на нея ортодоксални комунисти громят национализма като го отъждествяват с фашизъм, докато Дайнов, Минчев и кликата около тях изтъква, че националната идея трябва да бъде изместена от новите модерни "евроатлантически ценности".  Както добре се вижда, хора, които на книга са политически опоненти, стане ли дума за национализма, започват да пеят в един хор, че това е нещо негативно, което трябва да бъде отречено, заклеймено, потъпкано...


Да се осъжда по такъв начин българския национализъм обаче означава да се осъжда делото на Паисий, Раковски, Левски, Каравелов, Ботев, Бенковски, Захари Стоянов, Панайот Волов, Кочо Честименски и много други. Същността на стореното от тях показва, че всички те са били националисти, че са се борили преди всичко за българската национална идея, а не за някакви абстрактни европейски ценности. Паисий формулира трите български национални идеала, Раковски полага началото на българското националноосвободително движение, а Бенковски, Волов и Ботев поднасят животите си в жертва на българската свобода. Колкото до Левски, нека да не забравяме, че преди всичко той е бил български национал-революционер. Това е факт, който умишлено се изпуска от разноцветните политици и анализатори, громящи национализма, които обичат да говорят за изповядваните от Апостола общочовешки ценности на братството и равенството, но същевременно съзнателно не споменават, че той се е борил за освобождението на България от турско робство.

В епохата на Възраждането именно българският национализъм беше онази могъща сила, която роди българската свобода. Достатъчно е човек да прочете представящия възрожденския национализъм роман "Под игото" на Вазов, да се запознае с безсмъртните възрожденски песни "Стани, стани юнак балкански", "Вятър ечи, Балкан стене", "Боят настана", за да се убеди в това твърдение. Един Господ може само да си представи,  ако по онези времена бяха живели Велислава Дърева, Петър Волгин, Евгений Дайнов и т.н как щяха да громят българското национално-освободително движение, как щяха да обявяват песни като "Стани, стани, юнак балкански" за слово на омразата, как щяха да квалифицират като ксенофобия знамената на революционните комитети, в които лъвът тъпче полумесеца...

 За последните 2 десетилетия във властта се изредиха какви ли не по цвят и политическа ориентация личности. Общото между всички тях обаче бе  нежеланието им да защитават  българската национална кауза, а така напълно логично се стигна до днешното незавидно състояние на България. Затова в днешното тежко време на разпад на българската държавност, на културна и морална деградация и на безпрецедентна демографска криза е повече от наложително отново да обърнем поглед към българския национализъм. Днес вече е повече от ясно, че само една доктрина, която се опира върху българските национална кауза, може да осигури просперитет на България и българската нация. Това е истината и именно затова национализмът е громен от различни слуги на чужди интереси и техните медийни лакеи.

И защо "национализъм", а не "родолюбие".

Някои казват, че иконите Левски, Раковски и пр. са за да се скрие антисоциалната същност на идола на национализма ген. Луков. Верно ли е това?

Това е пропагандна лъжа, разпространявана от БКП/БСП и нейните сателитни организации. Що се отнася до личността на генерал Луков, бих ти препоръчал да се позаинтересуваш от неговото участие в Първата световна война. Тогава той спасява Кюстендил от окупация, като останал сам на позицията си с 4 оръдия отблъсква настъпващите сърби. Това дело безспорно показва, че мястото на Христо Луков е сред българските родолюбци, към които определено не могат да бъдат отнесени идолите на българските комунисти/социалисти Георги Димитров, Вълко Червенков и Тодор Живков.

Всякаква друга идеология е предателство